Пожарът на бунта гори. От Франция до Албания, от Италия до Сърбия. Причините при всеки отделен казус са разнородни и няма да се спирам на тях – ще кажа само, че „сечението“ е в общото нарастване на тревожността, оттам и на гнева, пришпорван и от не един и два политически "rage baits”. Далеч по-интересно ми е защо ние не можем да бъдем „французи“ в това отношение.

Барикадата е френско изобретение

Според вековното клише те са с най-дългата бунтовна традиция – от „Жакерията“ (1358), през серията революции от Великата френска до Парижката комуна, та до студентите от май 1968 и днешните ученици от горните класове, подкрепени от учители, плюс етнически и културно радикализирана младеж и обикновените вандали с черни качулки.

Едно от най-знаменитите френски изобретения, наред с майонезата и фотографията, е барикадата – символ на изкипялата гражданственост. В самото им ДНК сякаш е заложено, че властта и държавата няма да се помръднат за реформи без преки улични действия, т.е. това е единственият ефективен начин за постигане на „народните“ цели. В тази връзка има една прочута размяна на реплики между Раймон Арон и Шарл дьо Гол. Когато Арон отбелязва, че „французите от време на време правят революции, но никога реформи“, бащата на Петата република отвръща с шега: „Във Франция реформите стават само чрез революция".

Защо в България си оставаме само с възмущението?

Добре, защо французите обичат да се бунтуват, а ние най-често си оставаме вкъщи само с възмущението? Отговорът е дълъг, но по моему търпи известни културно-антропологически размисли.

По принцип има нещо дълбоко нашенско в начина, по който преживяваме несправедливостта. Сякаш умеем да я разпознаваме с поразителна точност, да я описваме понякога с типичния народен сарказъм, и най-вече да подозираме, че отвъд нея къкрят традиционните мрежи от зависимости, далавери и задкулисни интереси. Българинът често знае кой е виновен още преди да се е информирал за какво става дума. Разбира се, знае и какво трябва да се направи, както и защо всичко е обречено да се провали – и да се повтаря. В това има някакво родно скептицистко усещане за безнадежност, някаква българска кръгова „самсара“ на вечното „още от същото", от която няма излизане и заради която често опаковаме отношението си към властта с познатото „бе те ше ми кажат те на мене, аз ли не знам“.

Забележете това „те“. Ние не сме собственици на държавата и те не са ни служители (въпреки че на латински "minister” значи „слуга“); цялото властово мироздание се дели на „ние“ и „те“, с традиционната вертикалност, според която „те“ са горе и са противник, а „ние“ сме долу, често в ролята на жертва. Това не е строго българско изобретение (какво да кажем за Русия и други източни сатрапии), но ми изглежда като фундамент, върху който се гради паянтовата колиба на гражданското бездействие.

Убеждението, че нищо съществено не зависи от нас

Между разпознаването на несправедливостта и решението да ѝ се противопоставиш има огромно разстояние („властово“, по Хофстеде). И тук някъде, в това ширнало се пространство между възмущението и действието, си живурка една характерна особеност на българското колективно мислене: убеждението, че българският „свят“ е устроен априорно зле, но и че също така априорно не е поправим. Нищо съществено не зависи от нас. Какво да се прави, "това е положението, Минке".

Французинът излиза на улицата с мисълта, че държавата е длъжна да чуе гражданина. Българинът много по-често излиза от дома си с когнитивното предубеждение, че държавата така или иначе няма да го чуе. Разликата изглежда малка, но всъщност е пропаст между две представи за смисъла на колективното действие. В първия случай човекът се възприема като участник, агент на политическия живот. Във втория - като потърпевш от него обект на властта.

И сме страшни бунтари, но само помежду си

Не че сме по-страхливи от тях, глупости. Проблемът е в дълго заучаваната ни способност да се приспособяваме към обстоятелства, които смятаме за непроменими. Срещу ръжен не се рита, нали така? И стигаме до милия роден дуализъм на възприятието - ние сме едновременно страшни бунтари и хъшове с ей такива ножове в силяха, когато разговаряме помежду си, и нерешителни конформисти в поведението спрямо обществения наратив.

Радикали на диагнозата и скептици на лечението, безпощадни критици на системата и нейни всекидневни съучастници. Тези групови народопсихологически особености със сигурност могат да бъдат проследени назад до дългата ни нерадостна съдба след падането на Втората българска държава, но тук има нещо още по-ключово – прекъснатата традиция на самоорганизацията, или направо липсата ѝ. Единственото голямо самоорганизирано „предприятье“ в новата ни история (ако заимствам Вазовата дума) като че ли е Съединението. Априлското въстание, макар и величаво в трагиката си, си е чист организационен провал и крах на инструментализацията на делото на Левски; неслучайно сме и единствените, които не понечиха в нито един момент да въстанат срещу комунистическия режим. Да, знаем за горяните и заговора на Горуня срещу Живков, но той сякаш само потвърждава извода.

Следва конкретният страх от властта, за който стана дума, но и един атавистичен страх – от развалянето на рахатлъка. Оттам и всекидневните ситуации, в които осъждаме строго обществената безотговорност, докато търсим начин да си спестим нашия дял от общите задължения. Защото положението не е „кой, ако не аз“, а „все ще се намери кой, точно аз ли“. Ами да – защо да клатим лодката? Може да пропуска вода, ама нали не сме потънали, какво повече? Това не е просто някакъв си дуализъм на светогледа. То си е цяла стратегия за оцеляване, превърната постепенно в начин на мислене.

Българинът не иска да промени системата, а да я надхитри

Ето защо нямаме и реален действащ наратив тип „ляво-дясно“, а само „ние и те“. И докато във Франция колективният натиск се възприема като инструмент за промяна на правилата или поне "жълт картон" за властта, в България личното приспособяване често изглежда като единствения рационален отговор на несправедливата система. Българинът не вярва, че системата може да бъде променена. Вярва, че трябва да бъде надхитрена. Скептици, на които и Секст Емпирик, и Пирон от Елида биха завидели.

а, в продължение на векове държавата тук е била не просто институция, а огромна властова конструкция, при която отделният човек е трябвало да се приспособява. Върлува усещането, че решенията винаги се вземат някъде другаде (Във Вашингтон? В Москва? В конака?) и че обикновеният гражданин няма реален контрол върху тях. Оттук и нашият специфичен практически „кинизъм“, който обикновено ни спира да излезем на улицата. Тя не се възприема като наше общо пространство и като сакрализирано от традицията изконно право. „Самооправянето“ е изначално невъзможно, гласуването е безполезно (ако променяше нещо, щяха да го забранят – пак „те“), затова дайте да видим какво можем да извлечем от ситуацията, всеки за себе си.

Кога ще се появи колективното "аз"?

За финал: аз лично залагам десет евро на поколението „Алфа“, въпреки че коефициентът засега не изглежда много благоприятен. Надявам се, че ще се променя с течение на „мача“. Надявам се, че поне те ще са повече „французи“, защото няма да растат и да съзряват в строго вертикална държава. Надявам се, че „индивидуалист“ ще стане тъждествено на „свободен човек“, и че той ще се приучи да се самоорганизира в режим на колективно „аз“. Надявам се. 

Този текст изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.