Помня 1990-те в България, което само по себе си е чудо, ако си разбираме самоирониите. Помня „двуполюсния модел“, който с времето се оказа „триполюсен“ с ДПС, ма кой тогава – извън някакъв ченгеджийски мисловен пул - да го предвиди (че и да го създаде). Двуполюсният модел тип „маскирани комунисти-бивши комунисти, но нови демократи“ доведе обществения, че и семейния дискурс на места до крайност: спорът БСП-СДС, самата морална, но и някак наивистична разпра „комунисти-антикомунисти“ ожесточаваше разговорите на маса, цели семейства се разпадаха и т.н., не се шегувам. 

Помня също, че „третият полюс“, за който споменах (то физиката не познава подобно явление, освен онова недоказано в Хималаите, та само пазителят на седемте етнически ключа Доган, този неподражаем философ-шарлатан, си знаеше), беше повече от стабилен. А сега взе, че се разпадна на две враждуващи фракции като лош вариант на онзи велик епизод на „South Park“, в който дебелото дете Ерик Картман имитираше синдром на Турет, щот можеше да си псува, колкото си иска. Познайте кой е нашият Картман.

Политическото е продукт, който вече не се харчи

Но помня и съвсем друг политически и граждански климат, в който да не гласуваш беше буквално срамно и малки общности изхвърляха свои, щот били решили да не се разходят до местната училищна сграда.

Споровете за политика тогава, разбира се, бяха субстрат на общите ни неврози, предизвикани от пресния пост-комунизъм, докато в момента, 30 години по-късно, гражданственият порив е чао и самият разговор за политика е „заместващ продукт“, който не се харчи хич, освен в смехотворните платени форми на телевизиите.

Какви времена. Те родиха и леко слабоумното „ако не гласуваш, после нямаш право да коментираш и да се сърдиш“. Това цареше като вид meme далеч преди епохата на meme-тата, но времената се променят, контекстът също, особено с дигиталната революция, след която и последният със забавено когнитивно развитие или двуцифрено IQ има право да се изкаже по всички политически теми.

Вече не се спори за политика

Ерго, днес да не гласуваш не просто не е срамно, а вече е най-нормалното възможно нещо. Защото си отдавна разомагьосан, отвратен и вероятно отчаян по въпроса за българската политика. Случи се и още нещо като следствие от тези процеси – вече не спорим за политика и кой какво предлага. 

Все тая кой какво предлага: трите основни партии правят приблизително едно и също, а именно - вял маркетингов опит вече вътре в собствените си балони на така или иначе готовите и индоктринирани. И тук директно: купеният вот, какъвто винаги има, този път ще счупи рекорда, а някои ще паднат зад борда. Да не говорим за корпоративния, при който мнозина на работа са принуждавани да гласуват, щот иначе нанайси заплата и соц-придобивки. Тоест,  да, при толкова ниска активност и 100 000 купени гласа са решаващи, а за 200 не ми се мисли. Решителният въпрос е колцина са склонни да вземат между 70 и 120 лева и да си знаят, дори без да им подсказват за кого. Т.е. имате само часове, за да продадете своя глас, по един или друг начин, ако „центурионите“ още не са ви звъннали. 

А може пък и да направите друго, щото той, животът, да го вземат дяволите, е един – да гласувате.

Има и по-друго. Докъм 2009 съществуваше известен размах – и на пиарите, и на програмите. Докато сега единственият голям въпрос след неделя е дали предизвестеният маркесов Борисов ще може да направи четвърто правителство. Мисля, че отговорът е ясен.

Защо? Много просто – отвращението на групи по-млади гласоподаватели са стигнали до възбог (отчасти заради социалните мрежи), но в момента няма и нито един политик, който да запали сърцата. Съответно, на средния неплатен гласоподавател (18-60 години) не просто не му пука – той отдавна и постепенно не ходи да гласува. И за това не съм виновен аз или вие, а самите инепти, които се предлагат.

Мини бунт към системата

Но междувременно не те, а ние направихме обратното на 1990-те, когато сочеха с пръст негласувалите - сега да не се гласува не просто не е срамно, а е нещо като мини-бунт към системата, която не ни доставя бързо щастие, дори и да е с изтекла годност. Съответно, да не се гласува вече е kind of cool, то е негласната повеля и на тези избори. 

Вече всичко, което не ни води до много бърз и кратък (културологичен) оргазъм, най-вече в соц-мрежите, било то нов вид телефон или партия, не си струва усилието. Ерго, да не се гласува вече е нормата, а не изключението. Превърнахме се, отчасти или приоритетно, в някакви британски abstainers, които са били като секта и се въздържат от гласуване още от 1960-те при премиера -„левак“ Харълд Уилсън, но това е съвсем друга история. 

Като малки деца, които сякаш тупат с краче и викат, ами няма, няма и няма па. Мнозина наши политици, без да знаят, се потрудиха за тази културологична промяна, начело още със Станишев и Първанов, после с Борисов, Пеевски и Радев (вече не знам кой е по- и най-начело в тая компания). 

Негласуването е отказ от адски трудно извоювано право

Така масовото негласуване у нас е огромен проблем, отвъд личния напълно разбираем каприз. То може да доведе до полуразпад на самите институции на либералната демокрация (която разчита тъкмо на масовостта при вота, иначе нямаше да ѝ викаме демокрация, т.е. власт на народа); ерго, превръщането на негласуването в норма е де факто отказ от зверски трудно извоювано масово право. И това е всичко, което трябва да се мисли по въпроса, защото самата демокрация по просвещенски дава и защищава и правото да си против нея.

Разбира се, всички знаем, че на нашето БГ мъничко помощно игрище трите власти само позират като независими, особено съдебната. Но въпреки това, поради евроатлантизЪма, властта у нас е относително плаха заради запазването на печалбите и схемите си и не излиза като Орбанова въшка на челото. 

Разбирам, че за мнозина въпросът „за кого да гласувам“ е сведен до нещо като „кой ти е любимият мафиот“ (моят е Джон Готи, впрочем, имаше и чувство за хумор); или пък сякаш да подкрепим вид Джефри Дамър (защото Те това правят с държавата, публичността и гражданското – често я изнасилват и обезглавяват, държейки главата във фризера до следващите избори), но тук се намесва и картезианската идея за позитивното съмнение. Тоест, кой знае, може пък „само ние с тебе, вече ще сме други“, като в песента на ФСБ. 

Ето как голяма група от българи днес се превръща в онова „поколение“ на Миле́н Фарме́р, което е „désenchantée”, т.е. разомагьсано и изгубило всякакви илюзии. Но все пак имам пшенично или поне синапено зърненце вера.

И аз съм изненадан от себе си, но да.

***

Този коментар изразява личното мнение на автора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.