Павел бил шофьор в градчето Радужний в Ханти-Мансийския автономен окръг. Връчили му повиквателната в края на октомври и два дни по-късно той заминал – макар да се смятал за негоден за военна служба и да не искал да воюва. Мъжът е на 41 години, навремето в армията бил младши сержант. „Но това беше преди 20 години – тогава бях годен, а сега имам фрактура на гръбначния стълб, не бива да си въртя рязко главата, за да не се парализирам. Имам проблеми и с краката, и с ръцете – не мога да вдигна нищо по-тежко от чайник. Как бих могъл при това положение да изнеса ранен боен другар?“

"Не разбирам за какво се воюва"

Павел разказал за заболяванията си на военната комисия, която го изпратила на неврохирург. Той обаче не можал да намери диска с резултатите от изследванията му и просто признал мъжа за годен с ограничения. Сега Павел пребивава на полигон край град Чебаркул в Челябинска област. „Обещаха ни обучение по стрелба, но засега се занимаваме само с битови въпроси. Живеем в палатки, като постоянно ни местят от една в друга. Имаме само нарове и матраци, тоалетната е навън, душовете са само със студена вода, когато въобще я има.“ Предстои Павел и другарите му да бъдат изпратени в Ростов, а в началото на декември – на фронта.

„Изобщо не съм готов да убивам хора – и муха не бих убил. Като дете настъпих котенце, след което дълго време плаках“, казва мъжът. Той признава и това, че се страхува от смъртта: „Всички се страхуват, но не е желателно да се говори за това. С мен са няколко момчета, които са на по двайсет години и почти само плачат. Ако говоря с майка ми, очите ми се насълзяват. Наистина не искам всичко това, но няма накъде...“

Павел не се е крил от мобилизацията – смята я за свой дълг. Но не разбира за какво трябва да воюва. „Ако ставаше дума за моя град или окръг – да, но там в Украйна? Войната, която се води, е война на роботи, не на хора, а ние не сме готови за това. Те имат такива въоръжения, че и пет метра не би могъл да минеш по полето – веднага ще те унищожат.“

"Армията не е подготвена"

38-годишният Антон Трушин споделя, че руската армия не е подготвена, особено новобранците. Преди мобилизацията бил преподавател в Икономическия университет „Плеханов“, а сега е в Четвърта танкова дивизия край град Наро-Фоминск и очаква да го изпратят на фронта. „Вижда се, че има организационни пропуски. А и не съм свикнал 23-годишни офицери да ми раздават неособено квалифицирани заповеди, но в армията е така.“ Трушин смята, че изпращането му в армията е грешка и иска да се върне у дома. И той има проблеми с краката, но във военната комисия допуснали само да си избере дали да бъде мобилизиран същия ден или на следващия.

Трушин се надява, че е временно в армията, но не пропуска да изрази благодарност към родината: “Дадоха ми възможност да получа образование, да печеля добре. Ако държавата е решила, че съм нужен тук, ще се постарая да бъде максимално полезен, макар да не съм тук доброволно“. Дядовците и прадядовците на Трушин са били военни и по думите му – ако сега не беше отишъл в армията, семейството му е щяло да гледа на него като на предател.

"Знам, че ще окървавя ръцете си"

Сходни са възгледите и на друг от мобилизираните – Алексей, който не казва къде точно се намира в момента. „Войната въобще не ме интересува – това е мръсна политика, като всяка страна се опитва радикално да промива мозъците. Но аз съм мъж, знам какво е чест, още повече, че съм бил в казармата и във военно училище – длъжен съм да отида.“

Алексей е на 25 години и е професионален военен, затова не се учудил на повиквателната. Същевременно споделя, че не може да изпитва ненавист към хора, които не са му сторили нищо лошо. „Но ако на фронта пред мен се изправи украинец и въпросът е дали аз ще го убия или той – мен, отговорът е очевиден. Знам, че ще окървавя ръцете си, че той не заслужава да бъде убит, но има заповед.“

Илюзиите на мобилизираните

Според социолога Николай Митрохин, който работи в Бременския университет, причините, поради които мобилизираните руснаци отиват да воюват, са следните: „Има и доброволци, но те не са много. Има хора, които отиват, защото ги зове родината и те са съгласни страната да се разпорежда с тях като с военен ресурс. Повечето не искат да отидат, но се страхуват от последствията – те принципно не искат да влизат в конфликт с държавата дори с цената на гибел на фронта“.

Политоложката Маргарита Завадская, която работи към университета в Хелзинки, също казва, че хората отиват на война по инерция – защото държавата е казала така. „Много от хората работят в държавния сектор или в свързани с него фирми, държавата все още е източник на средства за тях. Това не означава непременно, че са готови да проявяват лоялност към нея, но все отнякъде трябва да хранят децата си. Хората се надяват, че на фронта ще ги защитят, не вярват, че държавата може просто да ги захвърли.“

Николай Митрохин допълва: „На мобилизираните им обещават много пари и им казват, че опасността не е голяма. В самата Русия знаят, че страната воюва и има ранени, но нищо повече. Пропагандата е силна и тръби, че става дума за справедлива кауза, а личната готовност за съпротива е ниска“.

******

Вижте и това видео на ДВ: