Как успяхте да напуснете Херсон с мъжа си и седемгодишния си син Кирил и да стигнете до Киев?

Олга: По-скоро случайно. В Телеграм има специални канали с чатове на хора, които се евакуират. След 7 дни чакане внезапно отговориха на моето запитване с въпрос: "Готови ли сте? Имате само 24 часа да си съберете багажа".  Взехме с нас само 2 чанти, всичко друго оставихме, качихме се в автобуса и пътувахме два дни и две нощи.

Как мина пътуването?

Олга: Буря с гръмотевици, пороен дъжд, а освен всичко и ракети, които падаха наоколо. Не бях сигурна, че ще оцелеем. Най-ужасното време беше от два през нощта до пет сутринта. Всички в автобуса седяха с ръце върху главите, за да се защитят от нараняване. Ръцете ми още треперят, само като си спомня за това. По едно време се оказахме насред истинско сражение. Никой изобщо не се съобразяваше с това, че има цивилни. На 200-300 метра от нас избухна нещо и повдигна целия автобус във въздуха - ужасно беше. Не може с думи да се опише. Мислех си: О, Боже, сега ще ни взриви.

Какво ли не ни мина през главите. Бяхме 5 месеца под руска окупация. Когато ни наложиха техния "руски мир" с техните правила и всичко, изпитвахме такъв копнеж по родината - цели 5 месеца! Тогава разбрах какво нещо е родината, какво е Украйна. Това е нещо, което човек носи в сърцето си.

Когато видяхме първия контролен пункт на нашата армия, тази огромна табела на украински... не мога да ви опиша какво почувствах. Сълзите ми потекоха, сълзи на радост - беше завръщане у дома, завръщане към свободата. И наистина почувствах свободата. Украйна от много години вече е демократична държава. При нас няма репресии като в Русия. Там, при тях, не е разрешено дори да се споменава думата война. Думата е просто забранена, отменена, за това могат да те арестуват. Чувството, че си вече на свобода е неописуемо. Когато децата слязоха от автобуса, всички се прегръщахме и се разцелувахме. Един от войниците дори се разплака. Беше особен момент.

Вие сте живели в окупираните от руската армия земи. Какво преживяхте през това време?

Олга: Животът ни се промени на 180 градуса - абсолютно всичко стана по-различно. Дори най-дребните неща: още от първите дни ни наложиха руската телевизия с нейната пропаганда. Не можех да я издържа по-дълго от 5 минути. Когато гледаш техните новини, веднага разбираш какви невероятни глупости говорят. Тогава започнахме да гледаме само двата им развлекателни канала и програмата с детски анимационни филмчета за сина ни. Друго повече не сме гледали.

Атмосферата в града беше потискаща. Опашките от хора, чакащи за храна, бяха дълги, цените удариха тавана. Руснаците започнаха да потискат всичко украинско - нежелателно беше да се разговаря на украински, и телефоните ни контролираха. И не дай боже да откриеха, че имаш нещо на украински или нещо критично срещу тях, дори и да е само личен чат във Фейсбук.... Направо арестуваха хората. Някои от тях се връщаха обратно, но други – не. Не знам какво се е случило с тях. Някои от тях още са безследно изчезнали.

В началото имаше спекулации, че има колаборационисти - украинци, които не оказват съпротива на руснаците. Имаше ли ги и в Херсон?

Олга: Много от тях бяха принудени да го направят. Най-вече най-уязвимите хора. Тези, които вече нямаха какво да ядат. Много фабрики бяха затворени и хората нямаха работа. Хранителните запаси бяха достатъчни за три седмици или месец. На нас храните ни стигнаха за два месеца, както и парите. След това трябваше да се справяме някак. Но много хора просто бяха принудени да търсят хуманитарна помощ от руснаците. Особено пенсионерите. През март и април Украйна все още изплащаше пенсиите - по пощата или по банков път. Но после всичко свърши. През май и юни руснаците въведоха своята пенсионна система. "Искате да ядете? Добре сте дошли, елате тогава да си получите пенсията." Хората бяха принудени да отидат там, за да получат помощи и пенсии. Те трябваше да се адаптират. Какво друго можеха да сторят? Или да умрат, или... Нямаха друг избор. Както казах, много хора не искаха това. Младите хора побегнаха бързо. Но тези, които нямаха възможност да напуснат града и все още не могат, просто нямат друг избор. Важното е сега да не получат на бърза ръка руски паспорти, това би било ужасно.

От каква подкрепа се нуждае Украйна? Какво послание бихте искали да отправите към хората в света?

Олга: О, Боже, толкова е трудно да се изрази с думи. Защото хората, които живеят в своите домове, спят в своите легла, ходят нормално на работа и живеят в страна, в която никой не им върши злини - те едва ли ще могат да ме разберат. Нали има поговорка: сит на гладен не вярва. Може и да не е напълно подходяща тук, но искам да кажа следното: Важно е да се разбере, че Русия няма да спре тази война. Тя трябва да бъда спряна насила. Сега те са нахлули в Украйна, но ордата им ще продължи и по-нататък. Целият свят трябва да разбере това и да се обедини, за да надвие злото.

***
Вижте това видео от нашия архив:

Разгледайте и тази фотогалерия от нашия архив: